„Вторият свят, вторият пол“ на Кристен Годси (откъс) – Книги

Издателство

Издателство „Изток Запад“

В рубриката „Четиво“ „Дневник“ публикува откъс от „Вторият свят, вторият пол“ с автор Кристен Годси, предоставен от издателство „Изток Запад“.

Жените от социалистическите страни в Източна Европа – навремето наричани „Втория свят“ – някога са доминирали женския активизъм в ООН. Приносът им обаче е до голяма степен забравен или считан за незначителен в сравнение с този на западните феминистки. Във „Вторият свят, вторият пол“ Кристен Годси проследява дейността на източноевропейските и африканските жени през 1975 г., в рамките на Международната година на жените на ООН и последвалото Десетилетие на жените (1976 – 1985) и възстановява част от тази изгубена история.

Чрез случаите на социалистическа България и необвързаната, но просоциалистическа Замбия Годси прави видими феминистките мрежи, изградени между Втория и Третия свят, за да покаже как обединението на социалистическите жени оспорва лидерството на американките в световното женско движение. Въз основа на архивни документи и интервюта, проведени на три континента, Годси настоява, че международната идеологическа конкуренция между капитализма и социализма оставя дълбок отпечатък върху света, който жените обитават днес.

„Като преосмисля редица прояви на женския активизъм от XX век, доскоро обругавани и категорично отричани, Кристен Годси отказва да разглежда комунистическите и социалистическите женски движения единствено спрямо тези на Запада. Тя ни приканва да тръгнем от друга история, от друга ценностна система и други политически основания – трудна, понякога неудобна, но в крайна сметка полезна задача. Това е една брилянтна, забавна, изненадваща и трогателна книга.“
ЕЛИЗАБЕТ АРМСТРОНГ, авторка на Gender and Neoliberalism: The All India Democratic Women’s Association and Globalization Politics

„В тази амбициозна и завладяваща книга Кристен Годси предоставя видимост и отдава дължимото на комунистическите, социалистическите и незападните жени, изиграли ключова роля през Десетилетието на жените на ООН. С ярко, увлекателно и задълбочено перо Годси предлага завладяващ разказ и набор от истории, които ще бъдат от изключителен интерес за изследовател/к/ите на женския активизъм по време на студената война.“
МАРИЯ БУКУР, John W. Hill професор по европейска история към университета „Индиана“, Блумингтън, САЩ

Научна редакция: Красимира Даскалова
Заглавието се публикува съвместно от издателство „Изток Запад“ и „Колектив за обществени интервенции“.

Кристен Годси е професор по руски и източноевропейски изследвания в Университета на Пенсилвания и авторка на осем книги, в това число Red Hangover: Legacies of Twentieth-Century Communism и по-скорошната Why Women Have Better Sex Under Socialism: And Other Arguments for Economic Independence.

Откъс от „Вторият свят, вторият пол“ на Кристен Годси

През септември 1995 г. над седемнайсет хиляди жени се събират в Пекин, за да присъстват на Четвъртата световна конференция на жените. Дипломатически представителки от страните – членки на ООН, се обединиха, за да изготвят официален документ – Платформа за действие – докато хиляди активистки се срещат в отделен форум на неправителствени организации, за дискусии на теми от женското движение.

Като отбеляза двайсетгодишнината от Международната година на жените и от Първата световна конференция на жените в Мексико, Пекинската конференция ознаменува две десетилетия на женския активизъм към ООН и глобалното движение за правата на жените, вдъхновено от него. Проблемът е само един: жените от тези държави, които са инициаторки на Международната година на жените в началото на 70-те години на ХХ в., са „умишлено изключени“ от дискусиите.

1 Разочаровани и игнорирани, няколко от тези жени разпространяват „Изявление от не-региона“ („Statement from the Non-Region“). Изявлението включва карта, показваща местоположението на техните държави, с която напомнят на своите колеги, че те все още съществуват.

Дискутираният текст се намира в главата „Обща рамка“ („Global Framework“) от този документ. В параграф за геополитическия климат, засягащ правата на жените, авторите на предложената Пекинска платформа за действие са омаловажили значението на това, което за много присъстващи жени е събитие с огромно политическо значение: внезапния и неочакван край на Студената война. В заключителния документ хаосът и катаклизмите от падането на Берлинската стена, кървавата революция в Румъния, разводът на Чехия и Словакия, разпадането на Съветския съюз и унищожителните войни в Югославия – а всички тези катастрофи засягат стотици милиони жени от Будапеща до Владивосток – са удостоени само с две кратки изречения: „В Централна и Източна Европа преходът към парламентарна демокрация се извърши бързо и предизвика различни явления в зависимост от конкретните обстоятелства на всяка страна.

Като цяло преходът се осъществи по мирен начин, но в някои страни този процес бе възпрепятстван от въоръжени конфликти, които доведоха до сериозни нарушения на човешките права.“ Падането на комунизма коренно измества геополитическия терен на международните отношения по целия свят, включително в развиващите се страни, обвързани със социалистическия режим, но „преходът“ в Източна Европа е признат само в един от общо 361 параграфа на Платформата за действие.

По-важното е, че активистките от социалистическите държави в Източна Европа – от страните, квалифицирани като „Втори свят“ – са водещи фигури в Обединените нации. Сред тях са личности като Валентина Терешкова, първата жена-космонавт, която оглавява съветската делегация в предишните три конференции на ООН. Елена Лагадинова – най-младата партизанка в съпротивата срещу фашистката монархия в България през Втората световна война – ръководи българската делегация в конференциите през 1975 и 1985 години; тя е и изтъкната организаторка на женското движение в източноевропейските страни, както и в социалистическите страни от Юга.

Лагадинова е избрана за официална говорителка на конференцията в Найроби пред световната преса; като признание за нейните постижения е удостоена с медал от един американски университет през 1991. Чибеса Канкаса от Замбия е национална героиня от борбата на нейната страна за независимост от британската корона. Сънародничката на Канкаса Лили Монце е първата жена в Замбия с диплома за висше образование; по-късно тя е посланичка на страната си във Франция.

Терешкова, Лагадинова, Канкаса и Монце са защитнички на различни форми на социализъм и без тях – както и без сплотената им съпротива срещу официалните делегации от САЩ и нейните западни съюзници – въпросът за правата на жените никога не би привлякъл вниманието на мъжете политици от двете страни на Желязната завеса. През 1995 г. обаче техните пълномощия са отнети.

От пренебрегването на приноса на жените от Източна Европа и социалистките от развиващите се страни може да се направи разказ за Десетилетието на женското движение на ООН, в който да изпъкнат заслугите на жените от Западна Европа и на независимите социални движения за женски права от това време. Студената война обаче е не по-малко значима в своя контекст от което и да е обществено движение за социално самоосъзнаване.

Съперничеството между суперсилите изигра ключова роля за привличане на глобалното внимание към състоянието на жените в средата на 70-те години на ХХ в. Макар и известни женски права да са договорени дълго преди Международната година на жените на ООН, представителките на „втория пол“ все още са изправени пред цял океан от правни, икономически и културни бариери.

В демократичния Запад предубежденията задържат жените в домашните им роли, а онези, които се осмеляват да работят, се сблъскват с дискриминация в заплащането, със сексуален тормоз и с феномена на стъкления таван. В развиващите се страни комбинацията от бедност, колониализъм и патриархални традиции оставят жените подвластни и икономически зависими от мъжете. Дори в страните на държавния социализъм, за които се предполага, че са разрешили женския въпрос чрез премахване на частната собственост и пълно интегриране на жените в работната среда, те се превиват под двойната тежест на платен професионален труд и домашни задължения.

Първите три световни конференции – Мексико през 1975 г., Копенхаген през 1980 и Найроби през 1985 г. – принуждават националните правителства да изразходват още средства за проучване на закони, събиране на данни и създаване на специални бюра и служби за жени. Правителствата приемат мерки за гарантиране на собствеността на жените и контрола върху нея, както и реформи в наследствените им права, правата за попечителство над деца и при загуба на гражданство.

В Копенхаген Валентина Терешкова, Чибеса Канкаса и други представителки на страните членки на ООН подписват Конвенцията за премахване на всякаква дискриминация срещу жени (Convention for the Elimination of Discrimination against Women – CEDAW) – договор, който все още служи като международен закон за правата на жените. Конвенцията изрично защитава репродуктивните права на жените и насърчава нациите да се противопоставят на културните норми и практики, които потискат жените в публичната и частната сфера.

Световните събития между 1975 и 1985 г. възраждат хиляди идеи относно „природните“ роли на жените и откриват нови хоризонти от възможности, докато двете противостоящи суперсили се надпреварват да спечелят чувствата и съзнанието на жените. Тази книга припомня част от енергията и ентусиазма, с които е пропита дейността на социалистките и настоява, че техният принос към историята на движението за права на жените през ХХ в. не трябва повече да бъде пренебрегван.

Ляво настроените жени от Глобалния Юг създават стратегически връзки със своите колежки от Източна Европа, с което засилват колективния си глас на международната сцена. Възстановяването на историите на жени като Елена Лагадинова и Лили Монце ще ни помогне да преосмислим възможната роля на държавните активистки за отхвърлянето на хиляди сексистки посегателства и дискриминации.

Десетилетието на женското движение на ООН осигури платформа за женски организации отвъд разграниченията по раса, етнос, класа и гражданство, въпреки идеологическите граници, които Студената война постави, разделяйки жените на капиталистическия Запад от жените на социалистическия Изток и онези на Глобалния юг. Тези идеологически позиции обаче не се вписват в политическите реалности: в капиталистическия Запад има много социалистки и комунистки; „комунистическият“ Изток е гъвкаво дефинирана група от нации, които обикновено (но не винаги) подкрепят Съветския съюз, включително южни страни като Куба и Виетнам.

Развиващите се страни представляват конгломерат от отскоро независими нации, някои от които следват, а други – не – линията на едната или на другата хегемонна сила. По време на Студената война и особено в ООН, тези три слабо дефинирани и постоянно променящи се блокове често са хомогенизирани в така наречените Първи, Втори и Трети свят. Тези три свята всъщност показват разломни геополитически линии и активистките, участващи в ООН, са добре запознати с дълбоките разделения, които поставят правителствата едно срещу друго на международната арена.

Помолена през 2011 г. за коментар върху ролята на жените от Източна Европа на конференциите на ООН, Арвон Фрейзър, членка на официалната делегация на САЩ в Мексико и Дания, припомня, че жените социалистки са „много силно присъствие“ на срещите, въпреки липсата на старание да се запази историята на техния активизъм.

Всъщност жени като Елена Лагадинова помогат за оформянето на единайсетгодишния период, който породи „глобалното женско движение“ или „световното женско движение“,5 термина, които свободно се отнасят до мрежите от жени, които се организираха около и участваха в женските конференции на ООН, както и във всички официални и неофициални подготвителни срещи, целящи да повлияят на междуправителствените дебати и паралелните им форуми на НПО.

Разбира се, използването на термин като „глобално женско движение“ не е лесно. От самото начало женският активизъм е повлиян от голямо разнообразие от крайно различаващи се помежду си политически проекти и е невъзможно да се говори за един глобален „феминизъм“.6 По същия начин, от самото начало „глобалното женско движение“ се отнася до сложен конгломерат от често конкуриращи се движения, представляващи жени от широк кръг идеологически перспективи.

Дори само сред западните капиталистически държави съществуват многобройни феминистки перспективи и много вътрешни борби между различни групи жени, които прокламират различни видове права, независимо дали социални, икономически, или политически. Тъй като акциите на женското движение, катализирани от Международната година на жените и Десетилетието на женското движение на ООН, се случват в рамките на определен период от време, последвалите ги феминистки активистки и авторки намират за по-удобно да говорят за едно глобално движение за женски права, предполагаемо ръководено от либерални феминистки от западни капиталистически страни като Глория Щайнем и Бети Фридан от Ms Magazine и от Националната женска организация (NOW).

Всъщност първите, които настояват Международната година на жените да съвпадне с трийсетата годишнина на Международната демократична федерация на жените, МДФЖ (Women’s International Democratic Federation, WIDF) – глобална женска организация с консултативен статут към Комисията за статуса на жените (CSW) към ООН, са жените от Източния блок.

7 През 1972 година Общото събрание гласува обявяването на 1975 г. за Международна година на жените, а МДФЖ планира разширен Световен конгрес на жените, който да се проведе в Източен Берлин в ГДР.

8 Тъй като още от времето на Маккарти правител­ството на САЩ смята МДФЖ за организация на „комунистическия фронт“, американките се надяват на официална конференция на ООН, която да се проведе в не-комунистическа държава.

9 Правителството на САЩ първоначално не иска да харчи средства за женска конференция, но под местния натиск накрая се съгласява да се включи в спонсорирането на официална конференция на ООН в Мексико, за да не бъдат комунистите домакини на единственото световно събитие на Международната година на жените.

Източник: Dnevnik.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *