Анализи | В България така и не се появи антикомунистически консенсус

Падането на комунизма в България не беше антикомунистическа проява. Взаимодействието между комунистите и опозицията блокира онзи антикомунистически консенсус в обществото, който и до днес пречи да дойде демокрацията, коментира Георги Лозанов за „Дойче веле“.

Десети ноември е голям български празник, защото маркира най-щастливото събитие за страната през 20 век – падането на комунизма. Заедно с това обаче той предизвика две големи заблуди. Първата е, че краят на тоталитарния режим сам по себе си слага началото демокрацията и можем да ги празнуваме „две в едно“. Собственият ни опит показа, че може да пребиваваш във „вътрешен джоб“ на история, когато не живееш в тоталитарно, но пък не живееш и в демократично общество; че преходът е име на нещо трето, на някакъв неизследван досега обществено-политически строй. Доста неприятен, впрочем.

Втората заблуда е, че комунизмът пада на този ден и въобще за дни и месеци. Според по-крайните десни наблюдатели, това и досега не се е случило напълно. Работата е там, че тоталитарният режим се налага с репресии, с принуда и кръв, докато демокрацията може да дойде само доброволно, вследствие от персонална готовност да живееш по нейните закони. Няма как да има демокрация, ако няма преобладаващо мнозинство от демократи, а то се крепи върху поне три банални, но задължителни консенсуса.

Три задължителни консенсуса

Първият е, че социалните блага няма повече да се разпределят с насилие и задкулисни машинации, а според прозрачни процедури. Вторият е, че кариерното израстване няма да става с връзки – родови, партийни, землячески и пр., а в резултат на обективно доказани способности. Третият е, че властта ще се легитимира със знание, т.е. образованите ще управляват по-необразованите, а не обратното (както след Девети септември, когато партизаните слизат от планината и заемат местата на унищожения елит на нацията).

Формирането на тези консенсуси започва от Десети ноември 1989. Още начинът, по който пада комунизмът у нас, подсказва, че те ще бъдат постигнати много по-трудно, отколкото в другите европейски държави от бившия съветски блок.

Възможност за подобна съпоставка, при това видима с „просто око“, дава фотографската изложба „Илюзия“ на Тихомир Пенов за събитията от края на 1989 година в Прага, Букурещ и София. Улиците, по които до скоро е минавало мудното всекидневие на соца, са превърнати в декор на грандиозен исторически спектакъл, чийто главен герой, извън отделните портретни акценти, е човешкото множество. То с хиляди лица се взира в собствения си живот от следващия ден и можеш да усетиш как падането на комунизма минава през аза и каква е способността му да го превърне в своя лична биография.

Прага: победа на интелектуалците над танковете

В Прага това сякаш се е случило отдавна и през 1989 най-после е дошло време свободно да бъде обявено и отпразнувано. Комунизмът вътре в човека си е отишъл още през 1968, прогонен от съветските танкове, нахлули за втори път, за да го наложат със сила. Пражката пролет е дала име въобще на съпротивата срещу съветския тоталитаризъм и „Нежната революция“ по площадите на Прага изглежда като нейно естествено следствие, но вече не в плана на историческата трагика, а на националния подем. Световноизвестният драматург Вацлав Хавел става президент на страната заради дисидентското си минало, което създава убеждението, че падането на комунизма през 1998 там е победа – 20 години по-късно – на интелектуалците над танковете.

В Букурещ не е така – в кадрите на Пенов дрънчи оръжие. Там е нямало как да съществува скрита съпротива, която от 1989-та легално да започне да пише историята, защото в Румъния комунистическият режим е най-безмилостният в соцлагера. И когато настъпва моментът, хората на свой ред да му дадат безмилостен реванш. Николае Чаушеску заедно със съпругата си е осъден – без право на защита – и единствен от комунистическите диктатори в Източна Европа е разстрелян.

Букурещ: радикалност в раздялата с комунизма и корупцията

Не че това е приемливо за демократичното общество, към което страната се е запътила, но пък демонстрира непозната другаде радикалност в раздялата с комунистическото общество, от което страната излиза. Тази антикомунистическа по същността си радикалност се проявява по-късно и в противодействието на корупцията, която е основна пречка пред интеграцията на бившите комунистически общества към демократичния свят. Това беше оценено от ЕС, който излъчи за свой главен прокурор тъкмо „острието“ в борбата срещу румънската корупция – Лаура Кьовеши.

А България?

В отрицанието на комунизма България няма нито своята 1968 (по чешки), нито своята 1989 (по румънски), антикомунизмът ни е лишен както от интелектуална традиция, така и от въстанически гняв. Вярно, днес можем да се гордеем с горянството, което е най-масовото антикомунистическо движение, но то се появява твърде рано и твърде рано е напълно унищожено, така че по-скоро е задръжка, отколкото мотив за по-нататъшна съпротива. Нямаме сред интелигенцията и достатъчно категорични, международно признати, дисидентски гласове, ако не броим опита на журналистката Румяна Узунова да ги произведе в спешен порядък през 1989 година с интервюта по радио „Свободна Европа“.

В резултат падането на комунизма у нас не е толкова антикомунистическа проява, колкото по-масов и по-настъпателен етап в процеса на „гласност и преустройство“, роден от самия комунизъм. В кадрите на Тихомир Пенов от София лайтмотив са плакатите с искания, отправени неизвестно към кого. Очакването за промяна предхожда идентифицирането на историческия субект, който може да я извърши. Тя започва в взаимодействие между бившата Комунистическа партия и опозиция ѝ, което ще блокира антикомунистическия консенсус в обществото, а оттам и консенсусите, необходими за да дойде демокрацията по нашите земи. И така до следващата годишнина

Източник: Dnevnik.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *